03.06.2010 г.

Ох, как да започна? Толкова много видях в тези два дни, че честно казано вече мисля да зарежа всякакви пориви на оригиналност (стилистиката и правописа ги отписахме още като почнахме да качваме без да препрочитаме) стига само да си спомня всичко, което видях, и всичко, на което се дивих. За най-лесно ще го карам по хронологичен ред пък се е видяло, че само ще подскачам нагоре-надолу по листа допълвайки каквото се сетя тук и там. Тези два дни наистина ми показаха много от това, което Кения представлява. Макар днешния ден да трябваше да ми е първият работен, предполагам, че трябва да отбележа първия научен урок: в Кения с времето сме ларж! Дори англичаните ги прихваща. Тези, при които трябва да работя, са заминали на сафари за тридневния уикенд край Madaraka Day и някак си не са си направили труда да се върнат... Та, като гледам, няма на мегдана опасност някой въобще да свърши някаква работа тази седмица. Е, това поне значи, че ще имам още три свободни дни да разглеждам, а ако са като изминалите два ще мога само да се радвам.

Срядата започна сравнително спокойно, но в десет с Тайръс вече бяхме потеглили от квартала ни Уестландс. Първото място, където Тайръс спря, бе тъй нареченият Найроби хил, който има прекрасна гледка към центъра на града. След като ми разказа кое какво е (простете ми, че няма да се опитвам да го опиша тук) потеглихме към Найроби нешънъл парк. Резерватът се намира точно до града и е на не повече от половин час каране. Тук е моментът да отбележа, че движението в Кения е наистина ненормално. Няма значение кой е с предимство и кой без, има ли пешеходци или няма ли. Убеден съм, че ви звучи много банално, но, повярвайте ми, наистина е стресиращо и не знам дали въобще чужденец може да му свикне. Пример: натоварено кръгово движение през деня. Важат същите правила както навсякъде, а именно- тези в кръговото са с предимство. Но това явно не стига и затова има и светофари. Но и това явно не стига и затова има полицаи и на четирите входа в кръговото движение. Но и това не помага и продължава да си цари същия хаос както без някое или всички от тези неща. Най-колоритният елемент от трафика в Найроби пък са мататутата. Това са техните маршрутки. Нашите шофьори на маршрутки ПАСТИ ДА ЯДАТ! Тия са екстремни. Малки и очукани, за тях няма непроходима част от пътя или околностите му, няма прозорец от времето, който да е твърде малък за да се шмугнат, и определено нямат максимален капацитет. Повечето от тях са Toyota Hiace и имат място за не повече от 7-8 седнали и 2-3 прави души, но това е тотално несъразмеримо със всички крайници, които висят от всички възможни прозорци или плъзгащата се врата, която никога не е затворена. Изключително са агресивни и нахални, но никога не се сблъскват или не блъскат някого, само биват блъскани или предизвикват други сблъсъци. Този факт е използван твърде умело от Тайръс, който се шмугва и разминава от удари на милиметри с кола, която не е негова. В своя защита ми сподели, че те били забравяли, че и той е бил шофьор на матату преди. Заплаха? Тарикат? Определено.

Минавайки покрай едно малко летище за вътрешни полети със витлови самолетчета и най-голямото гето в цяла Африка (което като че ли няма има), стигнахме до Найроби нешънъл парк. Преди да влезнем в самия парк, отбихме до сиропиталището за животни. Те биват прибирани само ако са видимо изоставени от родителите си по една или друга причина. Там нямам особено много да отбелязвам, защото си беше малко като зоопарк. Всички животни дремеха с изключение на две по-дребни вида котки (които не бях чувал и честно казано не запомних), които през цялото време обикаляха из клетките си. Интересното в случая беше, че ходеха само по определени линии в клетката и подът приличаше малко на паяжина от добре отъпкани пътеки насред тревата. На излизане от сиропиталището станахме свидетели на цяло стадо бабуни, на които явно им е било скучно в парка и излизаха навън към паркинга. Между другото не се хабяха да прескачат електрическите огради, а си минаха най-тържествено през централния вход на парка и съвсем делово се заеха с пакости.


В парка можеш да стоиш само в колата. Това не е само за да не объркваме екосистемата с боклуци и хранене на животните, а и за да не бъдем изядени. Едва ли може да минеш повече от километър преди да бъдеш схрускан или прегазен от лъв или носорог. От друга страна от колата е трудно да се види много защото пътищата са кални пътеки, които само те друсат, а тревата е висока и видимостта е силно ограничена. Не знам дали като сте гледали Discovery Channel или Animal Planet сте се чудели как улавят такива уникални кадри, но ако не сте- почудете се сега. Хич не е толкова лесно да намериш дивите животни с колата (и простете, че не рекох да ги привлека като слезна от колата), а като ги намериш е много трудно да ги видиш да правят нещо съществено. Така или иначе видях жирафи, зебри, няколко вида антилопи, щрауси, което поне за мен не си беше никак малко. От големите пет африкански животни (лъвът, носорогът, слонът, биволът и ако не се лъжа гепардът) успях да видя само бивол. Няма слонове в Найроби нешънъл парк, а утехата ми беше, че цял ден никой не беше виждал никакви лъвове или носорози. Единствената следа от лъвовете, на която се натъкнахме беше един перфектно оглозган скелет на зебра. Ще попита как съм могъл да позная? Опашката явно не е голям деликатес, та от там видяхме шарката. Бяха убили зебрата наскоро, тъй като още си миришеше на мърша, кръв и нервно плюскане (много подобно на баталните сцени оставяни след като кучето ми е вечеряло вкъщи). Пообиколихме квартала да потърсим блажено пльоснатите лъвове, уви без успех. И все пак това беше невероятно изживяване за мен. Успях да видя всички тези животни в естествената им среда, почти да ги докосна без да ни дели обичайната ограда. За капак станах свидетел на няколко уникални гледки, които завинаги ще запомня, като тези следи сред високата трева, следи в невероятната червена пръст на Африка. Път, който не знаеш къде ще отведе, но остава ли ти друго освен да се отдадеш на желанието да разбереш.



След като се изморихме да разбираме накъде водят тези пътища, с Тайръс си тръгнахме, похапнахме бързо и отидохме в така наречения Жираф сентър. Цялата атракция там е, че можеш да храниш жирафите от един балкон. Звучи много яко знам, но ако се вгледате в снимката и изражението ми, ще видите, че не е най-приятното нещо на света. Много се лигавят като цяло и всеки жираф си има различен подход: един захапва, друг засмуква като прахосмукачка и т.н. Интересното е, че имаше три жирафа, които набиваха смело и бяха издули шкембета от плюскане цял ден, но имаше и два, които страняха от хората и да ви кажа изглеждаха си както трябва да изглеждат жирафите. Не че не ми хареса атракцията, но това е най-лошата възможна комбинация ог неопитомени диви животни, които въпреки това са изцяло зависими от хората и едва ли някога пак ще могат да живеят сред природата самостоятелно. Както и да е, да не се разстроиваме с подобни мисли, а да отбележим това, което всички други пропускат: леопардовите костенурки! Имаше там 10-20, които просто си кибичеха като тарикати и всички подминаваха. После: как доживявали до 300 години? Е, как няма, бе, братче! Дай боже всекиму такъв живот! Амин.



В края на деня посетихме къщата на Карен Бликсен. Карен е запомнена заради хуманното си и филантропско отношение към местните (на фона на белия човек, които само пърхал като фея и опрашвал кенийките; тя, може би защото е жена, просто не е имала как да опрашва), както и за мемоарите си, които стават бестселър. Тя дошла да живее в Африка през 1914 със съпруга си с идеята да приключенстват и да направят кравеферма. Били приятели преди и се оженили повече по сметка: тя била от богато датско семейство, а той произхождал от шведско благородно семейство. В последствие решили да отглеждат кафе на фермата, което било като цяло доста неуспешно. Развеждат се, а Карен банкрутира към края на 20-те и се прибира в Дания. За повече подробности и за истинската любовна история на Карен, гледайте Out of Africa (1985) с Мерийл Стрийп и Робърт Редфорд, който е посъбрал и не малко оскари. Ако не друго филма и посещението в музея потвърдиха казаното от майка ми: „Отиди да видиш колко добре са си живели белите.” Вечерта ми завърши с пиене на чай с Тайръс на терасата. Кенийският чай представлява адаптация на английския чай с мляко в стил мляко с чай и минимум две лъжици захар. Кенийски чай или тайръски чай? (все пак млякото е скъпо тук) Нямаше как да знам тогава, но ако не друго поне си беше много вкусно.

В четвъртък най-сетне се засекох с Роуз, която почиства апартаментът и прави невероятни фрешове. Поради липса на англичани и работа се присъединих към Роуз и Тайръс в отиването до пазара за плодове и зеленчуци. Но не пазарът за белите, не дори и пазарът за индийците. Бях единствения бял на пазара и съответно в случая май аз бях атракцията. Като изключим просяците и тарикатчиците на паркинга, всички бяха много приятелски настроени. Самият пазар бе много сходен на нашите, само че конструкцията и будките вместо да са железни бяха стъкмени от дърво и опънат плат за покрив. По уверение и на Тайръс, и на Роуз това са най-качествените и свежи продукти. По-добри и по-евтини наполовина от това, което белият човек си купува. Тарикати? Сами преценете. Отидохме до една сергия, където Тайръс се познаваше с продавача. Били колеги преди. Къде, бе, Тайръс? На мататутата. Ох, мале... И започва пазаруване в кенийски стил. Всеки плод, към който погледнеш, бива извдаен и разрязан. Пробваш, изяждаш си парчето (без кората! Че после кенефа ще те зове!) и купуваш. Така за всеки плод. Ей, бога ми, така се натъпках и с толкова много различни плодове, че не е реално просто.

След като оставихме Роуз обратно в апартамента, с Тайръс потеглихме към музеите на Найроби. Спряхме в някакво гъзарско молче в центъра на града, където Тайръс е работил преди (кълна се работил е навсякъде) за да пийнем чай в елитното барче. Там се уверих, че чаят по кенийски и чаят по тайръски са едно и също нещо. Докато си седяхме бяхме посетени и приветствани от шефа на охраната и мениджъра на бара (което е още по-любопитно е, че Тайръс май е работил като шофьор на камион там). Тарикат? Не знам вече...

Първият музей, който посетихме бе железопътния музей. Много странен и не особено популярен, той обаче определено дава по-добра представа за историята на Кения от националния музей. Намира се точно в центъра на града: като свиеш вдясно от мястото, където преди е било Американското посолство бомбардирано то Ал Кайда, минаваш покрай тяхната версия на автогара (страшно хаотично, кално, и препълнено от пешеходци, автобуси и мататута място) и стигаш до края на линиите на влаковете точно зад ЖП гарата. След като охраната ти се начуди на входа как въобще искаш да посетиш музея, влизаш, хващаш си екскурзовода и чуваш следната история. В края на 19-ти век англичаните искали да контролират водоизточника на Нил. Това ги отвело до езерото Виктория и земите на днешна Уганда. Да де, но Уганда няма излаз на океана. Поради тази причина се насочили към Източна Африка. Германците обаче също имали претенции към тези земи и затова през 1880 си стиснали ръцете в Берлин и създали Британска Източна Африка (Кения) и Немска Източна Африка (Танзания). Това устроивало англичаните, тъй като щели да прокарат ЖП линия от Момбаса покрай Маунт Кения до езерото Виктория и така да свържат Уганда със запасите от корабите си в океана. Местните племена не искали да имат нищо общо със ЖП линията (която виждали като нещо страшно и зло) и затова били докарани индийците заедно със дървените въглища за парните локомотиви. Изграждането на линията (дълга около 1000 км.) отнело от 1896 до 1901. След това прекарали с влаковете кораби донесени на части от Шотландия, които да сглобят във Виктория за да пренасят целите влакове в тях без нужда от разкачване. Представете си за какво иде реч! Корабите стигали до Уганда и от там влаковете си продължавали. В последствие построили линия покраи езерото, но това им отнело още няколко години. Името на компанията варирало през годините: East Africa Railways, Kenya Uganda Railways (KUR- сам да бях търсил къде да го напиша едва ли щях да намеря по-удачно място), и накрая Kenya Railways, Uganda Railways и Tanzania Railways (тъй като Танзания става английска колония след Първата световна война). И до днес това остава единствената ЖП линия в Кения (с малки и много кратки изключения). Наистина е невероятно как нещо толкова малко в такава голяма страна може да има такъв невероятен ефект върху историята на една страна.

Екскурзовода ни каза, че има популярна сентенция, която гласи, че не Кения е построила железницата, а железницата е построила Кения. Може би се чудите защо това изключително правдоподобно? Това е защото преди ЖП линията Кения, цяла Източна Африка всъщност е била нищо. Колонизаторите не са навлизали на повече от трийсетина километра навътре в континента от крайбрежието и вътре местните племена са си живели преспокойно. Дори Найроби не е било е нищо повече от малко селце насред блатата (найроби на кикуювски означава блатна област). Отнема чак до около 1910 Найроби да има късмета да се открои като главен град насред върволица от десетки други малки градчета покрай ЖП линията. Има още една интересна историйка около железницата в Кения и тя датира до 1900 г., когато група лъвове край Тсаво надушват голямото изобилие от мръвка край строящата се линия (ако не са разхождащите се вкусни индийци или манджите им, то със сигурност труповете на умрелите по време на строежа, които били заравяни, убеден съм, не твърде надълбоко). През следващите няколко месеца лъвовете си попирували и изяли ПОНЕ 23 души (пардон, индийци). Англичаните разбира се много се забавлявали с историите и си мислели, че индийците просто ги мързи да работят и си търсят оправдание, докато лъвовете не схрускали и (о, ужас!) един бял човек и пратили цялата потерия да заколи какво-що лъвове имало в района. Нямам информация дали някой особено съобразителни кенийци (тарикати) не са се опитали да пробутат тъщите си за лъвици (но звучи правдоподобно, нали?). Предполагаемите лъвове-човекоядци били препарирани и изложени в музей, но някой ги продал на музей в Щатите през 1923 и сега пискаме на Обама да ни ги върне, щото нали е наш човек... Влакът, на който съм на снимката, е влакът използван при снимането на Out of Africa. Другата снимка е Тайръс с клечка.



Реших да го карам по хронологичен ред, но в националния музей на Кения наистина нямаше почти нищо интересно за виждане или разказване. Той по никакъв начин не може да се доближи до всичко, което ти разказва ЖП музеят. И все пак ето няколко думи за него. Наскоро реновиран, той се намира в прекрасна голяма сграда. Половината от залите за съжаление са празни макар музеят да служи едновременно за исторически, културен и археологичен музей както и за музей по естесвена история. Наистина не ми се разказва защо гледането на препарирани животни или безброй герданчета и накети не ме изпълни с див ентусиазъм. Интересното е, че в същия комплекс, но в различни сгради има и ботаническа градина, и терариум. За съжаление имахме време само за едно от тях и Тайръс наложи това да е терариума (а после се оказа, че го страх от змии, хахаха. Тарикат? Не, стига с този лаф). Ако трябва да бъда откровен влязох без особено желание, защото влечугите никога не са ми били особено любими, но момчето, което ни беше екскурзовод, наистина си разбираше и обичаше работата и успя да ме запали. Гледахме шестте огромни питона, които се хранят веднъж на седмица със живи зайчета и не бяха хранени от цяла седмица и бяха много активни и развълнувани. Точно след като сме си тръгнали сигурно е станало много весело... А на въпроса на Тайръс: „Ясно е, че могат да убият човек, но ядат ли хора?” получихме изключително успокоителния отговор: „Само в много редки случаи.” Страхотно...


Много отрови, плюения, алигатори и костенурки по-късно, с Тайръс се заприбирахме и понеже е мъжко царство и няма кой да ни сготви решихме да хапнем навън. Ще избера този момент за да сложа няколко снимки от града и трафика в Найроби преди да отидем в националния музей, защото като си тръгвахме (за справка 6:15) вече се стъмваше, а малко по-късно и заваля здраво. Трафикът не е твърде тежък, но си е хаотичен, а въздуха е много мръсен от всички пръдливи коли и мататута (но някак си на сутринта въздухът пак е чист) И така Тайръс ме заведе в някакво много ъндърграунд кръчме, което дори нямаше име (което не е шокиращо тук и като ниво си като Happy у нас). Но така или иначе, пак бях единствения не-черен, но пак всичко беше наред, макар да ме гледаха малко по-сърдито, може би от бирите. Отиваш до касапницата, която си е част от рестоанта и си избираш месото (телешко). Ние отидохме доста късно и беше останало само доста жилаво месо. Взехме го така или иначе и 40 минути по-късно ни го поднесоха от жаравата полуизпечено (както си му е редът) на дървена дъска с малко сол в ъгъла. Нарязват ти го наситно пред теб и ядеш с пръсти. Има и салата от ситно нарязани домати и лук- също се яде с пръсти. Ето ти истинска кенийска кухня! Яж ако смееш. Проблемът реално е само със зеленчуците и корите на плодовете. Аз се осмелих в акомпанимента на два Tusker-а, пък да видим утре как ще съм. Беше вкусно и готино да пуснеш прасето вътре в теб на воля малко (да го духа белият човек!). След като се наядеш ти носят салфетки, но Тайръс сподели, че в много общности не е прилично и дори е обидно към домакините да си измиеш ръцете след като си ял месо. Та, така приятно мазни си потеглихме към дома.


Сега пиша полузаспал вкъщи, гушнал доволно сока, който Роуз е приготвила и оставила в хладилника преди да си тръгне: манго, папая, гуава, ананас и поне още два-три плода, на които дори не знам имената. Преди да откъртя искам само да отбележа още две неща докато сме на темата за храната. Първото е едно тестен иделие с кайма (или каквото сложиш) вътре, което се казва самоса и е много вкусно. Измислил го е някой си местен, но е нямало име. Дошъл някой бял човек, дали му да си хапне, той толкова го харесал, че казал: “Can you give me some more sa (stuff?)?” и от там си е останало- sa-mo-sa и до ден-днешен радва белите дечица като мен. Второто нещо е колата. Ах, кока-колата! Толкова е сладка и вкусна! Като при нас, когато бяхме малки, а не тази отвратителна горчиво-кисела бливоч, която ни продават днес. Ах, детство! Ах... С тази просънна медитация за детството и вкуса на колата мисля да ви оставя на блажените сънища и за капак да ви поздравя и с най-новия ми и най-фешън шал от терариума. Лека нощ!

01.06.2010 г.

Е, ето го началото. Сега следва дълга пауза, в която се почесвам и чудя дали да не цитирам нещо умно тук и също така що за нещо ще излезе от това пътуване и този пътепис. Ако не друго, то се надявам поне да е интересно четиво за вас, скъпи роднини и приятели. Също така е приятно да пиша отново на български, защото осъзнавам, че това е нещо, което не съм правил от вече две години и понякога започвам да се чудя дали още мога да разсъждавам и съзерцавам на майчиния език. По този повод моля да простите всякакви фрапантни правописни и стилистични грешки и поангли чанчени фрази от моя страна (а ако сте много добрички, дори може да ми ги изтъквате). Сега като че ли не остана нищо друго освен да започна по същество за Кения: тази толкова екзотична страна, която е първата в живота ми, която да ми е толкова непозната, че да се видя в нужда да си водя бележки за да мога да я разгадая.

Като за начало, мисля да споделя всичко, което знам или си мисля, че знам за Кения за да видим откъде започвам и докъде ще стигна и за да нямам никакви тайни от вас. Кения се намира в източната част в центъра на Африка. Екваторът дели страната почти през средата, от което следва и фактът, че става светло в шест сутринта и тъмно в шест вечерта през цялата година. Също така няма нужда кенийците да си местят часовниците през есента и зимата. Поради тази причина през лятото са в същата часова зона като нас, а зимата са един час напред. Площта на страната е повече от 500 000 кв. км., а населението 37 милиона при последното преброяване през 2007 г. Твърди се, че вече клонят към 40. Ако си мислите, че това е пресилено нека ви кажа, че преди по-малко от 150 години населението на днешна Кения е било едва 2-3 милиона души. Най-големият град и столица е Найроби с население от около 2 милиона, следван от пристанищния град Момбаса, който се намира на сравнителното малката юго-източна част от страната с излаз на Индийския океан, с около 700 хил. души. Официалните езици са английски и суахили, който е неутрален и използван като средище от всички различни кенийски племена. Не съм изцяло убеден във верността на тези цифри, но знам, че са сравнително точни, а за повече винаги може да си отворите Wikipedia (ще се радвам ако разпаля интереса ви дотолкова, стига това да не значи, че не съм ви отегчил с писането си).

Страната се характеризира с типичен екваториален климат като дъждовния сезон (сиреч зимата) е през юли/август и още един по-кратък през ноември/декември. Страната е кръстена на Маунт Кения- вторият най-висок връх в Африка в централната част на страната. Килиманджаро е съвсем близо от южната страна на границата в Танзания и (ако не ме лъжат) се вижда от Найроби в много ясни дни. На запад езерото Виктория служи за част от границата с Уганда, а на север Етиопия дели границата на края на възголемичкото езеро Туркана. Леко вляво е Судан, а на североизток е Сомалия. На фона на всички тези държави, на които съм убеден, че се подсмихвате, Кения винаги е била една от най-развитите и стабилни държави в цяла Африка (но за това след малко).

А сега няколко думи за историята. Разбира се бидейки наперен европеец и тотално перде, въобще няма да зачеквам темата за преди да дойдат европейците. Стига да кажа, че хората са си живуркали добре преди да видят на небосклона, о чудо!, онази най-голяма загадка дето някой сигурно я е мазал с нещо странно- белият човек. Бог или Сатана? Не обичам да издавам краищата, но и без това сигурно си знаете, че меко казано сме им разкали играта. Ура за нашите... Ни богове, ни дяволи, а просто хора, ама не и хора като хората, а англичани моля ви се. Така или иначе, вкарали малко ред и Кения станала част от Източно-Африканската Компания. На тази фаза на трона на Британската империя е Виктория и Лондон владее 1/3 от света и 1/2 от населението на света, но въпреки това частни компании управляват много от колониите включително и и Индия, която чак през 1870 дава короната си на Виктория. Разбира се няма нищо случайно в тези компании, но просто така е по-лесно административно и логистически да се управлява тази огромна империя. Ако искате пример, замислете се защо в Англия и да речем Кения не може да има едни и същи права за работниците. Така или инак, затупуркват тук англичанчетата като феи в края на 19 в. и си заживяват живота като не пропускат след края на Първата световна война да направят Кения колонийка. Но не щеш ли, всяко хубаво нещо си има край, и през 1963 англичаните се видели принудени да си съберат живота и да ходят да си колонизират из дебрите на Забранения град Шефийлд (ха!). През 1964 основават републиката си и през следващите десетилетия се превръщат в една от най-просперитетните държави в региона.

Политическият живот на страната е доста интересен. Това произхожда от невероятната разнообразност на кенийските граждани. Чел съм, че има много различни племена, но никога не съм попадал на конкретна цифра. Според моя шофьор, водач и местен тарикат (като българи знаем, че сме за никъде без връзки и тарикати...) Тайръс в Кения има 42 различни племена. 42! Кой знае: може пък отговорът на живота, вселената и въобще всичко да е именно Кения. Шегата настрана обаче, 42 племена са страшно много и това е без да броим останалия бял човек и изненадващо индийците. Причината за никак не малкото индийско население е, че когато англичаните дошли се нуждаели от квалифицирана работна ръка да построи железница и други важни инфраструктурни елементи и понеже английските работници нали имат права, а индийците са си рая... Чиста работа! Извозили ги тук да строят, да слугуват, да са като посредници между англичаните и местните. Индийците не си поплювали и се отнасяли по-жестоко с кенийците и от англичаните. Дали от удобство, дали от липса на пари, индийците си останали тук и след като първоначалната им работа била приключила. Днес потомците им представляват голяма част от местния елит, етническите напрежения продължават. За капак идва и религиозната разнообразност на Кения: католицизмът, протестантството, ислямът, хиндуизмът и местните вярвания си поделят в този ред, но сравнително равностойно вярата и молитвите на страна, която по дефиниция е религиозна щом се намира в Африка. Ако етническото и религиозно деление не стига, има разбира се и феминистични пориви. Нищо лошо и все пак твърде любопитно в страна, която е управлявана от една и съща партия от 1964 до 2007.

Както в повечето африкански държави и в Кения властта попада в непоклатими националнообединителни партии с разбирания граничещи с крайнодесните. Въпреки това, кенийците започват да надигат глас срещу тази партия, чиито водачи са от най-голямото и най-силно племе кикую. Президентът Кибаки, който е във власт от 2001 г., печели изборите през 2007 г., но при съмнителни и спорни обстоятелства. Следват размирици. Към момента знам, че работата ми ще е свързана с проучвания, които да определят политическата ситуация в страната и да оценят какви са рисковете от нови неразбирателства при следващи избори. Според Тайръс (който е кикую) кикую са 80% от населението на странатат. Аз съм чел по-малки цифри, но фактът е че Кибаки е принуден да направи коалиция с опозиционния лидер Одинга, който става премиер. Това променя системата на управление на Кения, която от президентска република става полу-президентска република. В нея отново президентът държи върховната изпълнителна власт, но сега има много по-сериозни взаимоотношения и контрол между президентът, премиерът и парламентът.

В момента Кения е в период на възход, като страната излиза от световната криза сравнително бързо и не спира до прогнизира все по-голям и по-голям растеж в следващите години. Туризмът се разраства изкл ючително бързо и вече е водещият отрасъл в икономиката на мястото на износа на кафе, чай и цветя. В момента коалицията изготвя конституция на страната, а на 04.08.2010 г. предстои националният референдум по приемането й. Въпреки всички тези обнадеждаващи новини, Кения си остава африканска държава, която разчита на международна помощ. Любопитното е, че през последните години най-големият инвеститор в държавата е Китай. Постепенно разрастващата се икономика на Китай се нуждае от много ресурси и затова китайците усилено търсят залежи на полезни изкопаеми и горива из цяла Азия и Африка. Това е добре дошла инвестиция за Кения, а евентуален успех при търсенето на нефт и газ може драстично да промени икономическата ситуация в страната.

Стига толкова информация засега. Кратката ми визитка на Кения излезе очудващо дълга, но това може само да ме радва и да ми помогне в работата. Надявам се да не съм ви отегчил твърде много и някой все още да чете това, защото тук започват личните ми впечатления от първия ми ден в Кения. За съжаление не са много в момента, но поне от тук нататък и до края на пътуването ми ще записвам само тях.

Потеглих в понеделник сутринта летейки през Истанбул с Turkish Airlines вместо през Париж или Амстердам в случай, че непроизносимия вулкан пак си речеше да се произнесе по случая. Между другото ако някой се чуди и трябва да избира в някой момент, пробвайте комшовците, аз бях много приятно изненадан. Летях един час до Истанбул в много голям, удобен и пълен самолет. След това умрях няколко пъти в рамкте на следващите шест часа (ненавиждам престои от повече от четири часа, предпочитам цял ден да изгубя и хотел да платя ако трябва) и после още шест часа се возих в един също толкова голям, малко по-малко удобен и никак не пълен самолет до Найроби. Кацнах в един през нощта и си изкарах виза на място. На летището ме чакаше Тайръс (нисък, слаб, бръснат и с бръсната глава), макар да не беше с обещаната от нашите задължителна клечка за зъби в уста. Като му споделих тази мисъл, Тайръс веднага я извади от джоба на якето си и я лапна доволно. Между другото за момента точно той държи и първентството за най-шокиращо нещо, което съм видял до момента в Кения. Днес в мола (да, и тук ги има тез проклети неща) докато ме чакаше да си изтегля пари, вместо да си остави клечката пак в някой джоб, си я беше оплел в три косъма, които му бяха пораснали на бръснатото теме и вече се къдреха. И там си висеше клечката. И той си висеше така тарикатски подпрян на стената. Ебаси вертолейшъна! С извинение.... не, без.

Така или иначе понесохме се с Тайръс среднощно през заспалия Найроби. Не видях почти нищо по пътя освен няколко кръгови движения (да се знае все пак точно кои бели са били тук... това е къде, къде по-добро от графити, а пак успява да каже Джон препика тук в името на кралицата), заспалия национален стадион и няколко заспиващи бизнес дами отстрани на пътя, които явно не са намерили никой да ги отведе на работна среща. Да отбележа, че това не е на голямото околовръстно шосе, а по малките улички на влизане в елитния квартал, в който ще спя. Комплексът ми се казва Samar Heights Apartments и ако не сте познали от името го държат нашите стари познайници и любимци индийците. И си живеят тук във впечатляващи номера. И в мола са предимно те барабар с няколко заблудени бели пиклиовци. Сигурно ако в мола Samar Heights охраната не се разхождаше с калашници и мачете, отдавна да е имало преразпределение да богатството. Но охрана има и си има нужда от нея и без нея няма как.

Когато пристигнах, пих от авторитетната кенийска бира Tusker (която правят тук, извозват до Танзания за да я сложат в кенчетата и после я връщат обратно в Кения...) и кротичко си заспах, а днес успях да посетя само мола, тъй като е националния празник Madaraka Day- денят на независимостта, свободата или нещо по средата. Или никое от тях. Тайръс така и не успя да намери една дума, която да го задоволява изцяло. Ясно, има си история и емоции, които само ако си кениец може да разбереш. 67 години откакто белия човек ни заряза, брато, купон! И все пак свобода. Свобода или сигурност. Хаос или ярем. Такъв е избора пред всеки един народ в даден момент... Почти всичко, което е с официално работно време като музеи и резервати днес е имало твърде гъвкаво работно време. Въпреки това гледах по телевизията как заспалия стадион жужи в една безкрайна манифестация на разнородната кенийската култура, как политиците рекламират бъдещата конституция, как подскачат от суахили на английски и пак на суахили свободно по време на речта си и как президентът Кибаки не говори суахили. А английски говори ли? Бе, не точно, ма си се разбират, а пък щом и Стоичков разбират значи всичко може да разберат.

За капак се поразходих малко пеша по улицата с Тайръс. Сред другите. И аз бях различният. Нека ви кажа, че чувството е много странно. Прекарваме целият си живот стараейки се да бъдем различни и да се отличим. Тук се отличавам дори само като бъда. Странно е да те заглеждат малките дечица с неразбиране и да ти подвикват и махат развълнувано хлапета от преминаващи коли. Знам какво си мисля аз, когато видя един от тях в България, но какво ли си мислят те, когато ме виждат тук в Африка. Презират ли ме? Завиждат ли ми? Радват ли ми се? Нещо друго? Или всичко наведнъж? Не знам, но определено има някакъв особено блясък в погледите им и тепърва ми предстои да му свиквам и да се опитвам да го разгадая. Както и да разгадая Кения. Надявам се само всеки друг ден, когато си мисля, че нямам почти нищо да пиша, да изписвам четири страници. Тогава може и да разгадая все нещо докато съм тук. Себе си ако не друго. Да, не бих отказал такова проникновение.

И тук е време да спра, защото мислите ми започнаха да се лутат твърде много, но повярвайте ми, и вие да се озовете тук (и ви го пожелавам!) ще уловите такива странни мисли да започват да кръжат из главата ви. Сега ви пожелавам наздраве от голямата тераса на блока, където съм се опънал, качил съм си краката на масата, съзрцавам красивата топла вечер и пийвам Tusker. Липсва ми наргиле и каре белот, но и това не е зле. Не е никак, никак зле.